Archive for the ‘Връзки с обществеността’ Category

  1. Облекло

Стилът на обличане трябва да е съобразен с мястото, където се отива и с хората, с които ще се среща. От строго делови до спортно-елегантен.

Съвети за поведение пред журналисти и камера:

  • По време на интервю или среща никога не забравяйте основното послание на кампанията и го изразявайте чрез всяко свое действие;
  • След пресконференция не се говори с журналистите, защото те често задават въпроси, които не са свързани с темата на пресконференцията, и основното послание от нея може да не бъде отразено от медиите;
  • По-добре не казвайте нищо, отколкото да коментирате тема, по която не сте подготвен;
  • На журналисти се казва САМО това, което искате те да знаят;
  • Не гледайте в телевизионната камера, а в интервюиращия ви;
  • Ако имате изказване по телевизията, погледа трябва да е малко над обектива на камерата;
  • В никакъв случай не отговаряйте вместо друг човек;
  • Повтаряйте посланието;
  • Когато ви зададат негативен въпрос, кажете: ”Всъщност ще е по-интересно да се отговори на въпроса…” и правите въпроса с положителен оттенък;
  • Не дръжте химикалката в ръцете си или някакъв друг предмет по време на интервю пред камера;
  • Ако сте със сако, седнете върху края му, защото не стои добре пред камера;
  • Винаги отговаряйте на зададен ви въпрос и то честно. Никога не лъжете. Ако не отговорите, ще създадете впечатление, че искате да избегнете отговора и че криете нещо. Вместо това кажете:” Не мога да отговоря на този въпрос, защото…” и дайте причина;
  • Използвайте достъпен език винаги, когато това е възможно. Опитайте се да разкажете конкретна история, отколкото да кажете някоя абстрактна политическа фраза.”Нарисувайте картина” през избирателите на техния град/село, ако вие станете кметJ;
  • Давайте сравнения и примери-те дават живот на фактите и цифрите;
  • Когато искате да наблегнете на някое място в изказването си, кажете:” Най-важното е…” или „От ключово значение тук е…”
Реклами

Саламин е много важен остров в гръцката история. Там е роден легендарният герой Аякс. Известно е, че там гърците окончателно са разбили персите. Островът е със стратегическо местоположение. Намира се близо до Атина. В една от многото битки тогава, гърците атиняните го губят в битка със съседна Мегара.  Било забранено да се споменава името Саламин и да се призовава за битка. Солон /634-559 пр. Хр./ е поет от благородно, но доста обедняло семейство. Той се правил на луд, за да не попадне под ударите на закона, за да подбуди гражданите да си върнат острова и успява. С помощта на словото, той успява да убеди хората в каузата си. Благодарение на уникалните си речи, атиняните се надъхват и си връщат острова. Солон е един от основоположниците на демокрацията.

Гърция, освен като майка на демокрацията, е и основоположник на ораторството. В Атина 5-ти век пр. Хр., са се оформили две партии :

–         Демократическа, която служи на народа

–         Аристократическа, която е подкрепена от богатите родове.

Демократическата имала доста повече подръжници в Атина. Всеки гражданин на Атина можел да участва пряко в изготвянето и гласуването на закони, всеки глас бил важен и хората осъзнавали това. За да има реална стойност мнението на даден човек, той е трябвало да убеждава другите в правотата си. Така се зародило ораторството, което се превърнало освен в необходмост, в мощно оръжие.

Перикъл бил от знатен род, обаче бил подръжник на Демократическата партия. Благодарение на добрите си ораторските качества, той спечелил битките в партията си и извън нея. Дълги години управлявал Атина. Той управлявал еднолично и чак до последния си дъх. С речите си той убеждава атиняните, че пътят, по който върви е правилния. Във всичките му речи властвал разумът. Хората винаги били съгласни с него. Той усещал публиката си, и когато виждал високомерие в тях, всявал ужас и ги подчинявал, както и обратното, когато имало страх в очите на народа, той им вдъхвал доверие.

В Атина нямало адвокати, а хората сами са се защитавали по време на съдебните процеси. Те обаче искали помощ от логографите. Те били оратори, които били добри психолози, познавали законите и били убедителни в защита на позицията си. Именно като логограф започнал кариерата си Демостен. В тази сфера той натрупва много опит. Демостен имал говорни дефекти и му било много трудно да привлече аудиторията на своя страна. Но с много усилия и практика успявал. Демостен бил патриот. Той винаги защитавал позицията на своя полис. Имал висок политически морал. След неговата смърт ораторите постепено губят своята власт.

Като говорим за ораторски техники и усвояването им се сетих за филма „Речта на краля”. Препоръчвам го на всички специалисти по комуникации, не само защото  съм безнадежно влюбена в Колин Фърт, но и защото има много полезни уроци, които можем да научим от Лайнъл.

С вековете политическите речи са си възвърнали влиянието. Естествено става дума за демократичните страни. Политическите речи трябва да имат цел и идея. Идеите трябва да са ясни. За политическата комуникация е важна и визията на говорещия. Ако в Атина ораторите са имали физически недъзи и въпреки това са били добре приемани от обществото, днес такова нещо много трудно ще се случи. Политикът трябва да изглежда добре, да вдъхва респект не само с приказките, а и с вида си. Много е важно как политикът представя своята програма. Тя трябва да е обяснена добре, а не с неясни изрази. Трябва да е интересна. Политическите идеи могат да бъдат представени и чрез книги. Капиталът и Моята борба донесеха на Маркс, Енгелс и Хитлер световна слава и милиони последователи по цял свят. Използването на книгата с цел политическо говорене изстрелва авторите в историята. Много е ефективно, защото книгата остава в историята и политическите идеи се съхраняват. Книги като тези са ценен исторически извор. Моята борба в момента е забранена в Германия и Чехия, но през годините е издавана дори и в Израел.

В политически речи трябва да се борави с факти, а не да се говори наизуст. Необходимо е да се говорят конкретни неща. Политиците трябва да са коректни в речите, не трябва да заблуждават.

Според мен, един от най-важните компоненти в политическото говорене в средствата за масова комуникация е разбираемостта. Думите, които се използват по време на речите, трябва да са ясни и точни. Не може един политик да обяснява нещо на хората, а те да си нямат представа за какво говори. Политиците трябва да се изразяват ясно и отчетливо, като накрая на речта всеки трябва да е разбрал какво иска да каже политикът, а не хората да трябва да тълкуват думите му по даден начин. Не трябва да има разлика в това, което е казал политикът, и в това, което слушателите са разбрали. Не може един политик да мънка пред медиите и когато остане недоразбран, после пак да трябва да обяснява какво е искал да каже, все едно се оттеглил от показанията си в съда, защото се е уплашил. Но това не означава, че трябва да говори все едно е на пазара. Според мен е недопустимо да говори на диалект и да използва жаргонни думи. Междуметията също не трябва да присъстват в речника на политика. Не може да се започва изречение в официална среда с: ами ,ааа, ъъъ, ах и други подобни. Политикът трябва да спечели хората, като им обяснява нещата ясно, но като говори със самочувствие. По-голямата част от народа има ниско мнение за себе си, хората не са уверени и искат да ги управлява можещ и знаещ човек. Политикът трябва да е интелигентен и информиран, за да спечели доверието на хората , а не да запълва минутите на „Господари на ефира”. Политиците са хора, затова не може да не правят грешки и гафове, стига да не са всекидневние. Трябва да говорят само за неща, за които са компетентни, за да не се излагат. Тодор Живков може 45 години да е управлявал България, но ще си остане в историята с култовата му реплика  “Таз година завод за полупроводници, догодина – за цели!”. Една такава реплика в демократично общество би му намалила доста електората.

От политиците до голяма степен зависи стандарта ни на живот. За да  гласуваме за тях трябва да ни изглеждат надеждни. Добре е да имат щастлив семеен живот. В крайна сметка, ако един човек не може да управлява собствения си живот, как той ще може да управлява един народ?

Един политик трябва да се съобразява с много неща. Всяка негова дума, казана на публично място, трябва да е обмислена. Той трябва да притежава много качества, да има добра външна визия, да е харизматичен. Трябва да говори на правилен език, да уважава събеседниците и противниците си. Трябва да разбира народа си и да уважава историята на родината си, това винаги се харесва на хората. Трябва да разбере, че не може всички да го харесват, че хората са различни и даже да се справя отлично, че ще го саботират, за да може някой да се облажи от неговата издънка.

За да се харесат на хората, политиците трябва да се харесат първо на медиите, защото и те играят голяма  роля в изграждането на образа на политика. Почти невъзможно е, ако медиите настройват хората срещу даден политик, той да успее. Все пак медиите са посредникът между масата и властта и те решават как да представят даден човек.

„Публичен” и „публичност“ издават многообразието на конкуриращи значения според немският философ и социолог Юрген Хабермас. „Всички те произхождат от различен исторически фон, но при синхронното им прилагане към отношенията в напредналите индустриално и конституираните като социални държави буржоазни общества те встъпват в мъглява връзка помежду си“. У нас тази игра на различни смисли на публичността е още по-интензивна и има „интересни” ефекти. Съвсем неотдавна самата дума публичност не бе сред общоприетите. За сметка на това нейният езиков еквивалент — „общественост“ („обществено“) — беше включен в огромен брой езикови конструкции. При това до такава степен, че като, че ли съвсем изгуби някакъв специфичен смисъл. Изтри се, изтърка се.
Днес, въпреки че все още общественост звучи доста патетично, контекстът вече не е същият. Думите, както и овехтелите вещи, имат една и съща черта — след като се „износят“, биват изпращани в килера… или просто се изхвърлят. „Новият“ термин — публичност — енергично навлезе не само в езика на професионалните общности, но и във всекидневието.

Проблемът обаче не е в това, що е публичността. Поне що се отнася до езика на сериозната хуманитаристика. Тук нещата отдавна са определени. „Публични — пише Хабермас — наричаме организации, които в противоположност на организациите на затворените общества са достъпни за всички — по подобен начин говорим за обществени (публични) места и публични домове.” Проблемът е в тази като, че ли съвсем незначителна думичка – всички. А как е възможно това? Как е възможна „публичност“, при условие че тя е „отворена“ за всички? А и какво би привлякло тези анонимни всички в „публичните“ места. Последните, въпреки своя отворен и „обществен“ характер, все пак имат определени „частни“ функции. А и най-големият площад няма да побере наистина всички.
Определението на Хабермас би могло да включи в „публичността“ и едно доградско обществено състояние — „вечето“, „кръгът“ в славянските етнически обединения, защото по принцип и там в „кръга“ попадат наистина всички.

Според мен има и друг необходим атрибут на публичността като място и състояние в живота на обществото — легитимността. От една страна, казаното и правеното на открито и достъпно за всички място се отнася до общовалидни неща. От друга, самото публично място „легализира““ всяко нещо, което „попада“ тук. По този начин в публичното място хората престават да бъдат „всякакви“. Макар и да е достъпно за всички и всякакви хора публичното място променя социалното лице на намиращите се тук, превръща ги в „публични хора“. Според Хайдегер „публичният индивид“ е особен човек, който изкарва на сцената сам себе си, т. е. в отворения кръг на общодостъпната и открита за всички представеност. Така човекът показва сам себе си като тази сцена, на която съществуващото „трябва занапред да представлява, да показва себе си“.

По мое мнение българската действителност (и в този случай) показва именно обратното – какво „силует” на публичност или публична личност. Да показваш себе си!? Та нали ако някой покаже себе си ще се сбогува с всичко, към което неистово целеустремено се е запътил. Така вместо публичните личности да изразяват „вътрешният” си свят, те изразяват „външен”.

И отново се връщам към думичката всички, но не и всякакви. Модерното произвежда този тип характеристики, като изтръгна локално вкоренените индивиди и цели групи, „о-без-домява“ ги и ги превръща в граждани на света. Оставя ги именно абстрактни „просто човеци“ (Хабермас), като по този начин изравнява правните им ангажименти, превръща ги в граждани.

В този абстрактен смисъл публичността вместо да превръща човеците в „някой”, тъкмо обратното създава „никой”, обезличава ги. Всички се борят за световен мир, борят се с бедността… и още десетки утопични идеи, които събуждат онзи сантимент у хората, пораждащ надеждата.

Според т. нар. „къснолиберални“ представи публичният субект представя своите представи и желания, които съвпадат с тези на симпатизантите му. Така публичната сфера се отделя и се противопоставя на частната като нейно „критично огледало“, легитимен коректив за множество „случайно“ взаимодействащи и влизащи в конфликт отделни — индивидуални или групови — интереси.

Въпреки многото илюзии, както и съмненията, които се пораждат по повод на възможността публичните институции наистина да „изравняват“ всички частни различия на хората (например това дали те са бедни или богати, дали принадлежат към съсловния елит или са „простосмъртни”), модерната „къснобуржоазна“ публичност наистина демонстрира своите предимства пред корпоративно-затворените обществени състояния. И най-малко поради факта, че „отвореността“ на публичното пространство го прави място, където могат да виреят научните знания и „всеобщите“ нравствени ценности.

Колкото и да са условни точно корективните функции на публичността в модерните индустриални, постиндустриални и информационни общества, колкото и да са допълвани те от различен вид „частни“ корективи, основоположната роля и способност на публичността да санкционира остава общопризната и непоклатима. Би могло да се каже, че точно тук публичността наистина „открива“ тайната на своето могъщество в модерните общества. Тя се базира на общоприетата конвенция на философът Жан-Жак Русо – обществен договор.

Русо е французин по произход, но роден и отгледан в Женева, защото семейството му е изгонено от Франция поради религиозни различия. Когато посещава за първи път Париж, той остава разочарован от голямата разлика в живота на хората. Като един начетен и интелигентен човек, той внимателно наблюдава процесите на обезземляване на по-бедните хора, за сметка на аристократите и църквата. През 1762 година, той написва книгата „За обществения договор”.  В нея той се противопоставя на властта, която експлоатира хората като едни незначителни същества.  Той иска да се отнеме едрата частна собственост и териториите да се разпределят по равно на всеки гражданин. Смята, че с възникването на едра частна собственост, се заражда и човешкото неравенство. Всички войни и страдания на човечеството са се зародили успоредно и благодарение на частната собственост.  Русо твърди, че семейството е най-старото и единствено общество – бащата е водачът, децата са поданици.

Всичко е толкова преплетено и размито, че не знам дали някой би могъл да се наеме да обобщава, дали Русо е прав и кое е справедливо, и кое не. Той е бил беден, но ако беше богат, сигурно нямаше да пише такива книги и да прави такива философски разсъждения. Той се противопоставя на  буржоазията поради голямата проява на неравенство, мизерия, нравствен упадък. Според него човешката история има два етапа – естествено си състояние  и „гражданското общество”, основано върху договор. Този договор е една илюзия, реално го няма. Според Русо хората са загубили своята първоначлана свобода и тя е привидна. Властта и Църквата нарушават този договор. Народът им се подчинява и така той губи най-ценното си нещо – Свободата!

Според него човечеството се е развило, но хората с времето не са по-щастливи от предците ни, живяли в пещерите.

Разбира се, въпреки подобна непоклатимост на фундаменталните публични конвенции, самата публика в днешните обстоятелства вече не е толкова монолитна и патетична — разслоена е и е разделена. Обаче модерните информационни технологии „събират“ разпръснатите компоненти на публиката, поставят ги в едно поле на общи спогодби, въпреки абстрактния й характер.

Феноменът публичност е актуално тотален. С други думи, той винаги е налице там, където се спазват правилата за „отвореността“ и „легитимността“ на публичните действия. Публичността „изпада“ отникъде и навсякъде там, където хората актуално се държат публично, където те актуално „представляват“ публиката, остават нейното тяло и глас. А значи, действат легално и отговорно. „Вътре“ хората са способни ефективно да реагират публично, т. е. да приемат силата на публичните санкции. Извън „кръга“ на тази наглед мистична сила на публичността хората остават „някакви“, водят своя „интимен“ — частен живот, невидими и нечуваеми, „неприлични“. Публичните „личности“ всъщност са кухи, лишени са от „собствени“ тела поради простия факт, че на публичните места няма някакво собствено тяло и емоции, общите и идеи между публиката обаче „онагледяват“ общоприетите жестове и съобщения, отнасят ги към „конкретни“ индивиди или институции. Частното противостои на публичното, те са в един непрестанен задочен конфликт, който се изразява като непрекъсната синусоида.

Публичността като легитимно пространство просто не може да позволи всичко да бъде легално. Тя оставя определени качества лични, ограничава ги, поради простия факт, че не са за всички. Така се разкрива игровата обращаемост между частното и публичното. Частното е ресурс за публичното, нещо като резервна зона, от която се черпят необходимите енергии за утвърждаване на публичните норми, но където се задържат и прекалено силните енергии, прекалено ярките желания публичното да бъде овладяно изцяло от някого. Частната сфера е и в буквален смисъл „резерват“’ именно на такива силни желания.

Репресията на публичното обаче не само „ограничава“ нелегалните желания, но и ги защитава — като ги „оставя“ такива каквито са, не ги „приравнява“ с другите. Легитимира ги като частни, принадлежащи на индивида или групата свойства. Властта на публичното върху частното се корени в огромния енергиен потенциал на последното.

Въпреки уникалността на всеки човек, ние имаме нужда да си общуваме с хора, които имат интереси, подобни на нашите. Има много такива разделения и всеки си търси своето място под слънцето, където да се чувства на най-добре. Най-многобройни са групите по общи интереси. Именно тези интереси създават публичността с акумулираната енергия на частното, там с хората споделящи дори и само един, но „вътрешен” свят през призмата на публичността. Дали хората ще се събират по футболни фенклубове, дали по музикални, литературни, политически и безброй други предпочитания, те се чувстват най-свободни сред приятелите си по интереси.

Частнатафера демонстрира своята ограниченост чрез съответните „признаци“ — енергията на желанията се задържа в съответните „владения-способности“, външните и вътрешните предметни свойства. Тук не само се извършват, но и просто са възможни многобройните преходи на желанията в една или друга „задоволеност“, която поради натуралната си обремененост не може да бъде „всеобща“. Дори и легитимираното от публичността желание или интерес не може да бъде задоволено „по всеобщ“ начин.

Частната сфера е място за индивидуалното желание, въпреки че последното не е нищо друго освен индивидната проекция на публичното в „материала“. „Желанията“ са тук точно поради неспособността си да бъдат едновременно на всички, въпреки че всички наистина могат да желаят нещо сходно.

Публичността, въпреки че „подкрепя” видимо именно обществените позиции и роли, сама остава невидима. И „по този начин едно невидимо битие става видимо чрез публично-присъстваща личност.“ Очевидно е, че всички модерни общества в една или друга степен познават някакъв вид „представителност“, т. е. лично въплътяване на обществените функции. Но това представителство не е същото, каквато е модерната публичност.

Затова нито телевизията, нито радиото, нито още повече пресата не могат „да печелят“, не могат да противопоставя своите продукти на други в пазарните отношения. Защото нямат собствена „стойност“, не значат нищо сами по себе си, но само като „представители“, на така наречената „Четвърта власт”, рязко отделяща себе си от традиционната власт, имитират нейната публичност, без да я поставят под контрола на публиката.

Д-р Едуард Де Боно е един от големите световни мислители и философи на нашето време и авторитет в областта на творческото мислене и иновациите. Автор е на 62 книги, издадени на 40 езика. Създател на методи за ефективно и креативно мислене: Методът на 6-те  мисловни шапки, Методът на  Латералното мислене и инструменти за насочване на мисленето.

Какво представлява методът на 6-те мисловни шапки:

Има 6 различни въображаеми шапки, които можем да си слагаме и сваляме. Всяка шапка е с  различен цвят и представя различен начин на мислене, различна гледна точка за дадена ситуация. Когато сменим шапките, сменяме начина на мислене.

Бялата шапка

Неутрални факти и цифри, цялата информация, която имаме.

1+1 = 2 ; 1 < 3

Черната шапка

Негативно мислене

Всички доводи, защо нещо не може да се получи или не харесваме  дадено  решение, но не знаем защо?

 

Синята шапка

КОНТРОЛ над целия мисловен процес

Червената шапка

Залага на емоциите ни

Жълтата шапка

Мисли позитивно, без ограничения

 

Зелената шапка

КРЕАТИВНОСТ-  измисли нови идеи , концепции и възможности дори и да звучат абсурдно


Българският Хелзински Комитет /БХК/ в годишния си доклад  пише, че България спада в класациите за свобода на медиите. В същото време вестници като „Шок”, „Шоу”,”Уикенд”,”Галерия”,”Торнадо”, като че ли не са чували за журналистическата етика.

„ Единствените , които инвестират в българските медии, изглежа са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност, или са свързани по някакъв начин със сивата икономика. Проблемът със свободата на медиите остана”. Това е мнението на Оливие Бесил, ръководител на белгийския клон на „ Репортери без граници” по повод свободата на словото в България. В интервю за българската редакция Радио Дойче веле експертът твърди, че в България сивата икономика и мафията набират все повече сили и това поражда много въпроси.” Защо те не използват медиите за публични интереси, а за своите собсвени; Натискът които се оказва върху разследващите журналисти, занимаващи се с теми като наркотрафик, контрабанда на цигари или лекарства, а дори и с публични дела, е твъдре голям. България е членка на ЕС все пак , тя не е страна от Трети свят” Друг сериозен проблем за медиите в България, според Оливие Басил, е фактът, че много журналисти работят без договор, като по този начин могат да бъдат уволнени лесно и върху тях може да бъде упражняван натиск.

В гоненето на висок рейтинг и тираж  медиите все по-често залагат на комерсиалното и жълтото. Класическата журналистика отстъпва за сметка на сензациите. Това е така, защото голяма част от собствениците на медиите имат интерес от по-масова аудитория, за да налагат влияние, а търговията с влияние е основен мотив за инвестиции в медийния бизнес. Собствениците основават или придобиват медии, за да ги използват в паралелните си бизнеси.

Българските медии все по-често са инструмент за подкрепа или натиск срещу политици. Българският Хелзински Комитет съобщава, че заради преплетените политически и икономически интереси преобладава безкритичното или прекомерно положителното отношение на медиите към сегашното правителство и особено към премиера. Същевременно обаче  в края на 2010 г. държавата наложи глоба от 32 000 лева на  „Икономедия” АД (издател на „Капитал” и „ Дневник”) за разследвания на връзките между власт, пари и медии.

Седмичникът „ Капитал” разкри, че 50% от парите  на най-големите държавни предприятия са на депозит в Корпоративна търговска банка, свързана с „ Нова българска медийна група”( компанията, която притежава вестниците :„Монитор”, „Телеграф”, „Политика”,” Експрес”, „Меридиан мач” и Борба”, заедно с телевизиите TV7 и  BBT, които следват сходна редакционна политика).

Сайтът bnews.bg (медията привлича внимание с многобройния си екип, който работи в офис на едно от най-скъпите места в София-пл.” Народно събрание”9 . Журналисти , които пишат за сайта, разкриха, че отговорен редактор е Айсехел Руфи- по-известна като бившата съпруга на Ахмед Доган) и  vsekiden.com са с изцяло новинарска насоченост. Реалният им собственик  е добре скрит. В момента е невъзможно да се установи кой стои зад тях, още по-малко причините за големите инвестиции. Повтаря се сценарият с печатните медии- „инвеститорите” влагат пари , за да търгуват с влиянието на медиите.

През 2010г  Красимир Гергов най-после си призна, че е имал и има участие в собствеността на частната bTV. Това се случи едва, когато ГЕРБ промени медийния закон и отпадна текста, свързан с забраната на рекламни босове да притежават радио и телевизионни канали. Това, че в продължение на 10 години е нарушавал закона не доведе до никакви последствия, коментират от Българският Хелзински Комитет.

Българските журналисти „продължават да бъдат сплашвани , за да се защитят икономически, политически и криминални интереси; тези действия често остават безнаказани, което води до автоцензура”, изказава мнение ” Фрийдъм хаус”

„Никога преди не е имало толкова много технически възможности да се предават информации на голямо разстояние и да влизаме в контакт по между си, както днес; много комуникационни медии, които за нас са станали разбиращи се от само себе си, са започнали развитието си едва през XX век…”

(проф. д-р Роналд Буркарт

„Публичната комуникация през ХХI век”)

В нашето съвремие, медиите са най-ефективният начин за комуникация в информационното общество. Чрез пресата, радиото, телевизията, Интернет и др., ежедневно хиляди новини достигат до милионите аудитории.

Основната цел на медиите, която трябва да уважим при работата с тях е, че те:

–         Информират;

–         Търсят истината, като предизвикват граждански дискусии;

–         Съществуват, за да печелят;

–         Предават съобщения и послания;

–         Защитават правото на обществото да знае;

–         Ангажират се за каузи в полза на обществения интерес;

Медиите извеждат своето право на информация от правото на обществеността да бъде осведомено. Не е случаен фактът, че основна характеристика на тоталитарните общества е тяхната затвореност, строгият контрол върху медиите и всякаква форма на публично изразяване на мнение, защото именно така е по-лесно да се управлява едно общество, когато то е неусведомено.

Има 2 основни вида медии: контролируеми и неконтролируеми:

Контролируеми медии – ПР практиците решават кое, къде, кога и как ще се каже

Неконтролируеми медии  – ПР практиците не могат да вземат решение (гейткийпъри).

Като контролирана  се определя тази медия, която дава относително високи гаранции, че съобщението ще се предаде във вида, в който е създадено – без външна намеса и нежелани модификаци. Например рекламите или корпоративните съобщения от сервизен тип (РSA – public service announcements – за обществени услуги, продажби, промоции и т.н.) са контролирани комуникации. Но пресконференцията или прессъобщението се отнасят към неконтролираните комуникации, тъй като репортажното отразяване или публикуването не подлежат на ПР-управление.

Каква е връзката между журналистиката и пъблик рилейшънс, между ПР специалистите и журналистите?

–         Доц. д-р Минка Златева в „Журналистика, медии и ПР – пъзел от противоречия”:

„Публичната комуникация е територията, на която се срещат журналистиката и пъблик рилейшънс и встъпват в определени взаимоотношения. Пъблик рилейшънс не само взима участие в  комуникационните процеси, но е утвърден вече като ефективен комуникационен механизъм, спомагащ за синхронизиране на интересите и действията на организациите и целевите им публики. ПР, както и журналистика, дава принос във формирането на общественото мнение, представяйки различни гледни точки и осигурявайки плурализъм в условията на гражданското общество.”

–         Професор Барбара Бернс обобщава някои свои изводи:

1.      „Пъблик Рилейшънс е собствено представяне на частични интереси и специални знания чрез информация, а журналистиката е функция на „общия интерес и всеобщо знание” и представлява „чуждото представяне” на фактите и събитията от действителността”;

2.      „Връзката между Пъблик Рилейшънс и журналистиката при изграждане на медийното съдържание е „влияние или власт””;

3.      „Пъблик рилейшънс държи под контрол темите и най-подходящото време за появяването на съобщенията в медиите. Следователно на лице е доминиране на влиянието на пъблик рилейшънс върху цялата медиийна система.”

В съвременото общество не само ПР специалистите влияят на медиите, а и обратното, поради многобройните печатни издания, електронни медии, интернет страници, журналистите трябва да бъдат актуални, различни от конкурентите в своите статии. Колкото по-прецизно работят ПР специалистите, толкова по всеобхватна информация могат да предоставят  на масмедиите. Именно затова най-важното в работата на специалистите по ПР и журналистите е да виждат себе си като партньори. Те трябва да работят в симбиоза за отношения на разбирателство, а не на конфликт.

Според Едуард Бернайс пъблик рилейшънс е „двупосочна улица”, а едно от главните усповия за успеха му е осъществяването на диалог. В процеса на водене на този диалог ПР и журналистиката използват разнообразни техники за въздействие. ПР изготвят програми на действие, които са от полза не само на организацията, за която работят, а и на цялото общество. Тук се намесват и медиите, тъй като без тях, тези програми не могат да станат достояние на обществото. Журналистите и медиите са основното звено за връзка между ПР и публиките. Без тях, техниките за въздействие от страна на ПР специалистите върху обществото най-вероятно ще завършат безуспешно.

Често обаче се случва тези взаимоотношения да са враждебни поради естеството на интересите на двете страни и поради различните области, в които практикуват. В интерес и на двете страни е работата в обстановка на взаимна изгода и сътрудничество. Създава се динамика в комуникацията между ПР практици и журналисти особено когато става въпрос за конфликт на интереси.

Между PR-ume и журналистите има конфликт, при това на различни нива -както между отделните PR-u и журналисти, така и на ниво главни редактори и корпоративни компании. Един от основните проблеми е свързан с упреците в непрофесионализъм, отправян и от двете съсловия. PR-ume не са доволни от начина, по който журналистите отразяват събитията, а журналистите не са доволни от начина, по който е поднесена информацията.

Често клиентът X иска да излезе на първа страница. Ние трябва да направим всичко възможно, за да види името и снимката си там. А всеки ден за място в медиите се борят близо 800 новини. Много пъти в този натиск към нас от страна на клиентите се получава цялостно изкривяване на PR пазара в България, защото се измислят псевдосьбития само и само да влязат в медиите.

Проблемът с лъжлива информация или заплащането на журналисти за отразяване на различни проблеми вълнува ПР-ите и медиите не само в България, а и в цял свят.

Взаимоотношенията PR и медии се дискутират по всички международни форуми, проблемите не са само в България. Разликата е, че тук отношенията са все още незрели. Преди  години в Щатите избухна голям скандал. Излиза информация, че е плащано на известен тв водещ, да защитава политиката в образованието на Джордж Буш.

В Русия бе направен следният експеримент – агенция с финландско участие пусна прессъобщение до медиите за отварянето на несъществуващ супермеркет. Една част от медиите веднага са го публикували (без да проверят информацията). Друга част са се обадили и поискали пари за публикацията и тогава пуснали новината, въпреки че такъв магазин изобщо няма. Този случай бе широко дискутиран по форумите. Целта бе да се изследва медийната среда, за да се разбере какво се случва сред журналистите. Докато има манипулатори и корумпирани хора, които искат да управляват информационно, независимо дали те са PR-u или журналисти, абсолютно винаги ще има и такива проблеми. Ето затова Пр-ите се нуждаят от  повече прозрачност от страна на медиите. Трябва да са известни техните собственици, какви са техните тиражи. За да бъдат архитекти на обществената информация, каквито трябва да са ПР специалистите, трябва да се знаят всички тези взаимоотношения и неформални връзки.

Добрите отношения с медиите се основават на доверие, прозрачност на отношенията, коректност, взаимно зачитане на различните гледни точки – т.е. за поддържане на добри отношения с журналистите от дадена медиа, ние трябва да им покажем, че могат да разчитат на нас. Това става като:

–         Подаване на истинна информация за организацията, която представляваме;

Честността и достоверността са най-важни. Лъжата е абсолютно забранена, когато цетла е изграждане на отношения на доверие. Акцентирането върху една история за сметка на друга също не е желателно. ПР практиците не трябва да се намесват при определяне последователността на излъчване на новините. Те са длъжни да предоставят еднаква информация на всички заинтересовани медии и да оставят журналистите сами да преценят кога, как, къде да поместят новината.

–         Поддържане на постоянен информационен поток;


Предлагането на услуги, събирането на интересна информация и предоставянето й навреме на журналистите се цени високо. За да бъдат сигурни, че материалите ще се публикуват навреме, ПР практиците биха могли да се запознаят с крайните срокове на приключване на медиите. Освен това сътрудничето на журналистите по всяко време на денонощието със сигурност ще направи добро впечатление и ще допринесе за изграждане на доверие.

–         Не трябва да се прави забележка на журналиста, че не е публикувал цялата му подадена  информация – зачитане правото на лично мнение;

Оплаквания, заяждания и молби дразнят журналистите. ПР специалистите не трябва да настояват дадена новина да се публикува или не, защото пречат на журналиста да си върши работата. Ако дадена новина представлява интерес за медиата или обратното, нищо не би могло да спре журналистите да я отразят или да я игнорират напълно.

–         Не подценяваме журналистите като им изпращаме информация наситена с реклама; трябва да правим точно обратното – да сме първи при тях не само за добрите, но и за лошите новини;

Всеки опит за потулване на история или новина се проваля. Практиците не трябва да настояват за прикриването на дадено събитие, тъй като обиждат журналистите и ги карат да изневеряват на общественото доверие. Предотвратяването на  неприятни ситуации е единственият начин лошите новини да не достигнат до медиите. В случай, че медиите са отразили некоректна информация, практиците могат да поискат опровержение. Коригиращите съобщения са успешна практика в подобни ситуации.

–         Да се поддържа равнопоставено отношение между различните медии и журналисти, независимо от името, издателите, аудиториите и тиражите на  средствата за масова информация;

Заливането на медиите с информация трябва да се избягва. Важно е да се поддържа актуална базата данни с координатите на журналисти. Конкретна информация трябва да се изпраща до най-подходящия журналист.

–         Да ги „ухажваме”;

Подаръци, прозвънявания не само по работа, покани за важни събития или дори коледното парти на компанията, за която работим, за да накараме представителя на медиата да се почувства наистина важен и значим за нас. Постепенно спечелили на наша страна журналиста, все повече новини, както ние ги желаем, ще се появяват в медиите.

На дневен ред идва темата за разпознаване на качествената информация, за сериозната експертиза и за задълбочената подготовка, особено в област като  връзките  с  обществеността. Нуждата да си достатъчно подготвен, че да можеш да четеш между редовете или да чуваш, слушайки, става все по-спешна. Е, тогава сигурно ще успееш да подготвиш и изпратиш на колегите от медиите информация, която наистина би им служила като сламка или би им дала възможност да доразвият темата, по която работят. Но кога това е възможно? Кога наистина помагаш, вместо да отегчаваш с „новини с натрапчив вкус на рекламно послание“?

Умения, които трябва да притежава един ПР специалист при работата си с медиите:

1.      Да може да използва новината като източник на информация за организацията;

Когато знаеш за какво говориш. Познаваш областта, в която пишеш, толкова, че да знаеш това новина ли е или не.

2.      Да знае как се работи с журналисти;

Когато познаваш лично журналистите, с които ежедневно работиш, и не само не им бъркаш имената, ами знаеш от каква точно тема те се интересуват, кой ресор покриват, за да изпратиш нещо, от което те наистина ще имат полза.

3.      Как се поднасят фактите;

Когато знаеш кога или на кого да изпратиш съобщението. Добре е, ако материалът се изпрати преди редакционното затваряне. Или пък например спестиш прикачването на снимки към колегите от радиото или телевизията.

4.      Как се създават новинарски събития;

Като се започне с пулсиращата необходимост от любопитство и сериозно познаване на сектора, за който работиш. Премине се през постоянно консултиране на редица информационни източници, и то по възможност,  възползвайки  се  от лесния достъп до международни такива.
Интелигентно четене между редовете, така че да уловиш навреме тенденция и да използваш момента и се стигне до задълбочено познаване на медиите и спецификата на техния „начин на живот.“

5.      Как се поддържа репутацията  на компанията или как се променя политиката на организацията спрямо медиите;

Въпрос на интелигентност е да си осигуриш достъп до подходящите издания, които следят и анализират различните сектори. Нарочни срещи  със  специалисти  в  сектор здравеопазване, ИТ и телекомуникации, финанси също биха позволили надникване отвъд дадена тема. Разговор с журналист, който отдавна разнищва  определен  проблем, ще подскаже от какви данни наистина се нуждае, за да ги потърсиш от клиента, за когото работиш, и да ги изпратиш обратно, и то навреме. Или например, преди да предложиш програма в областта на корпоративната социална отговорност, си направил проучване поне в интернет пространството, за да защитиш устойчивостта на предложената идея, да отговориш на истинската необходимост на обществото и отразиш световните тенденции в тази област.

 6.      Как се изготвят и предават прессъобщения (пресинформация press release):

Това е най-широко разпространената, проста и кратка форма на ПР-информация. Тя съчетава точно и навременно огласяване на важна и значима информация с почти пълната невъзможност за нежелани интерпретации.

Използва се всекидневно за информиране за новини, събития, интересни факти за дейността на организацията, обикновено по конкретни поводи (нови пазари, нови проекти, нови продукти, нови назначения, награди, успешни участия в национални или международни събития, сливания на компании).

Текстовата част е около една компютърна страница и следва логическата верига Кой? Какво? Кога? Къде? Защо? Как? Първото изречение на материала трябва да дава отговори на първите четири въпроса независимо от реда им. Пояснения и допълнения към тези отговори се дават в следващите изречения. Вторият абзац може да разшири информацията с отговори на въпросите Защо? и Как?, като осъществи смислова връзка с минали или предстоящи събития. Това е моделът за писане на новини, известен като  “ обърната пирамида”:


7.      Как се организира интервю;


Интервюто е универсален жанр, който може да се реализира в печатна медия, да се излъчи по радио или телевизионен канал.

Тъй като интервюто е много ефективна форма за лансиране на личности, организации и идеи, всяка възможност за осъществяването му трябва да се използва.

Подготовката на интервюто е свързана с:

Ø      Определяне на главната посока на посланието, което ще се отправи чрез интервюто;

Ø      Събиране и систематизация на всички факти и възможните гледни точки към тях; аргументация на алтернативните мнения;

Ø      Структуриране на информацията – подреждането й върви от най-важните и съществени тези към подробностите по модела на обърнатата пирамида;

Ø      Договаряне на правилата – времетраене; използване на цитати от интервюто (как и при какви условия); използване на звукозаписна техника; отразяване на интервюто (пълен запис или с редакторска намеса и коментар); прекъсвания (интервюираният да има достатъчно време за отговори и те да не бъдат прекъсвани) и т.н.

Ø      Подготовка на интервюирания за евентуалните трудности с журналистическите похвати;

Ø      Подготовка на поведението – по възможност репетиция и видеозаписи за анализ и контрол на поведението.

Интервю – портрет . За да се направи, журналистът трябва да придружава ръководителя на организацията за определено време на работното му място и при пътувания ( напр. 1 седмица, 1 месец).

 8.      Как се организира пресконференция или пресприем;

Целта на организацията е да предостави на пресконференцията информация за дейността на организацията и свързани с нея конкретни новини, събития, проекти и др. Това е директна възможност за една компания да представи своята дейност или събитие, директно да чуе и да отговори на поставените от медиите въпроси по темата.

Най-общо стъпките за подготовка и организация на пресконференция включват:

–         Темата (новина, повод, събитие, проблем);

–         Списък на участниците (от страна на организацията и от страна на гостите);

–         Покани за медиите;

–         Покани за други участници (експерти, партньори, гости);

–         Водещ на пресконференцията (представител на организацията или външен ПР специалист);

–         Презентация на организацията (съобщение, резюме на фактите, обявяване на проект или събитие);

–         Списък на информационните материали за медиапапката (пресинформация, каталог, брушура, снимки, допълнителни материали – статистика, данни, мостри, презентации, химикалка, бележник, визитни картички и други);

–         Списък на евентуалните въпроси, които могат да бъдат зададени;

–         Място на провеждане;

–         Дата, ден, час на провеждане и продължителност;

–         Фото и видео заснемане на пресконференцията;

–         Техническо осигуряване и подготовка на залата (техническо оборудване за мултимедийна презентация, микрофони, техника за преводач);

–         Кетъринг;

–         Бюджет;

Примери:

Пресконференция на Топалов от 2007 година след партията му с Широв в Корус: http://vbox7.com/play:10e76a59

Пресконференция на Димитър Бербатов за присъединяването му към Манчестър Юнайтед от 02.09.2008 http://vbox7.com/play:169e20f8

  9.      Какво е брифинг;

Кратка среща между медиите и представител на организацията – обикновено говорител, който информира накратко журналистите по конкретен повод, събитие, важна новина, възникнал проблем и др. Обикновенно се провежда в сградата (пресцентър, информационен център, кабинет) на организаторите, където накратко и делово се отговаря на въпросите на медиите.

10.  Специални събития:

Специално е онова събитие, планирано, организирано и проведено с цел да се открои по особено запомнящ се начин така, че максимално да се засили важността и значимостта на съответния момент в живота и дейността на дадена организация, да се засили интересът към продукта или услугата, които са в центъра на събитието, и да се мотивират купувачите да осъществят покупка или да се възползват от съответната услуга.

 

Ефективен метод за общуване с големи и разпръснати публики. За успешна комуникация, ПР специалистите трябва да познават особеностите на всеки вид медия, техническите й изисквания, ценности и правила. Медиите не могат да поберат всички съобщения, предназначени за тях. Освен това публиката им отделя все по-малко време и внимание. Медиите са ключов елемент в националната информационна система, а ПР специалистите играят особено важна роля, когато става дума за адаптиране към бързо променящите се медии и публики.

 

Там, където всички мислят еднакво, никой не мисли кой знае колко.

Уолтър Липман

Ако искате да се научите да получавате съгласието на другите и да се противопоставяте на чуждото влияние, горещо Ви препоръчвам да прочетете книга на Робърт Чалдини “ ВЛИЯНИЕТО. Психология на убеждаването“. В една от главите става въпрос за принципа на социалното одобрение.Той гласи, че eдин от начините да определим кое е правилно и кое не, е да установим кое е правилно според другите. Обикновено  kогато много хора правят нещо, значи то е правилно. Феномена на  социалното одобрение  много добре се илюстрира с начина, по който някои индиански племена са ловели северноамерикански бизони. Тези животни имат две характерни чери, които помагат лесно да бъдат подведени  от социалното одобрение. Първо, очите им са разположени отстрани на главата, така че за тях е по-лесно да гледат настрани, отколкото напред. Второ,  когато бягат те навеждат глави надолу, така че не могат да виждат стадото пред тях. В резултат от това индианците осъзнават, че е възможно да убият голямо количество бизони, като насочат стадото към пропаст. Животните, реагиращи на гръмовитото общо поведенеие наоколо свършват останалата част от работата.

Рекламодателите прибягват до подбна хитрост и със потребителите, като информират, че продукта им е „страшно популярен”  или „бие всички продажби”, защото тогава не се налага да ни убеждават директно, че той си струва. Достатъчно доказателство е само да кажат колко много други хора смятат така. Кавет Робърт, консултант по продажби, чудесно изразява същността на принципа в съвета, който дава на стажантите продавачи: „Тъй като 95% от хората са имитатори и само 5 % са инициатори, хората биват убеждавани по лесно от действията на другите, отколкото от всяко друго доказателство, което можем да им дадем.”

Условия, при които се проявява най-изразено принципа:

Несигурността

Когато се чувстваме неуверени в себе си, когато ситуацията е неясна или поражда съмнения, когато властва несигурност, ние тълкуваме и копираме действията на другите като правилни.Но когато използваме реакциите на другите,  за да решим собствените си проблеми, много е вероятно да пропуснем един дребен, но много съществен момент. Тези същите хора най- вероятно също гледат соц. одобреното. Тенденцията всеки да гледа какво прави другия, може да доведе до впечатляващо явление, наричано „ масово неведение”. Класически пример е случаят на Катрин Дженовезе. Девойката била нападната и убита на улицата, докато се прибирала от работа късно вечер. Но тя не била загинала от бърза и неусетна смърт. Нейната смърт била дълга, мъчителна и публична. В продължение на повече от половин час 38 достопочтени, спазващи законите граждани на Куинс наблюдавали как убиецът преследва и пробожда жертвата си в три отделни атаки. На два пъти гласове и внезапно блесналата светлина от техните спални плашели убиеца и той се отдалечавал. Но всеки път, когато  се връщал, той откривал своята жертва и отново я намушквал. Нито един от очевидците не се обадил на полицията по време на убийството. Как е възможно 38 очевидци да не направят нищо при тези обстоятелства? Според психолозите  основната причина се основава на принципа на соц. одобрение и обхваща ефекта на масово неведение. Много често критичната ситуация не е очевидна. Дали мъжът, който лежи  на улицата, е жертва на сърдечен удар, или е заспал пияница?  Дали подобните на изстрели звуци от улицата идват  от огнестрелно оръжие, или са недоизгорелите газове от минаващ камион? Дали шумът от съседите означава физическо насилие, което изисква намесата на полицията, или е особено шумен семеен скандал, в който намесата ще бъде неподходяща и нежелателна? Какво всъщност се случва? При чувството за такава несигурност естествената реакция е да се огледате  и да видите какво правят другите. От начина, по който реагират те, ние можем да съдим дали да приемем  произтичащото за произшествие. Онова, което неусетно пропускаме, е че  всички останали свидетели на събитието най-вероятно също ще се огледат наоколо. И понеже всички ние искаме да изглеждаме пред другите уравновесени и невъзмутими, ще потърсим реакцията на околните, изглеждайки привидно спокойни. Така всеки ще види другите спокойни и бездействащи. В резултат от това и по логиката на принципа  на социалното  одобрение, събитието ще бъде интерпретирано като неизискващо спешна намеса. По този начин се проявява състоянието на масово неведение,” при което всеки човек си мисли, че след като никой не е разтревожен, заначи няма нищо страшно.

Сходството

По-склонни сме да следваме примера на подобен на нас човек, отколкото на различен. Това е причината все по-често да гледаме по телевизията как случаен, съвсем обикновен човек от улицата горещо ни препоръчва някаква стока. Хората от рекламния бизнес много добре знаят, че успешен начин да продадат нещо на обикновения зрител (които представлява най-големият потенциален пазар), е да покажат, че други обикновени хора харесват и използват този продукт. Ето защо, независимо дали става дума за безалкохолна напитка, болкоуспокояващо или перилен препара, пред очите ни г-н и г-жа Средностатистически ги обсипват с похвали. Призводителите на реклами наемат подставени лица, които играят ролята на обикновени хора,  „непринудено“ изразяващи пред камерата своята подкрепа за стоката. Удивително е колко плоски могат да бъдат тези реклами с “ непринуденото интервю“. Ситуациите очевидно са режисирани, участниците несъмнено са актьори и е повече от ясно, че диалогът е предварително заучен.

Да обобщим: Общоприетото поведение  е най-въздейстащо за онези, които не са наясно или се чувстват несигурно  в определена ситуация, затова бъдете уверени в себе си, анализирайте обстоятелствата и не се поддавайте на стадното чувство!

ЖМУЦ ли…? Какво е това?!

На въпроса какво е „жмуц“ не можем да ви отговорим… За тази дума няма ограничения, няма правила! С ЖМУЦ ние искаме да ви провокира да мислите, да се освободите от задръжките! ЖМУЦ блогът е мястото за свободномислещите хора и свободните идеи!

ЖМУЦ – това е свобода, забавление – без официалности, без задръжки!

В началото на ЖМУЦ ще поставим три теми – Реклама, ПР (Връзки с обществеността) и Графичен дизайн.  По тях имаме много бегли познания, които искаме да разширим заедно с вас и се надяваме на вашата подкрепа и вдъхновение.

Животът може да бъде изключително цветен!

Автор: ekipmgm