Публична личност и публичност

Posted: април 30, 2011 by nikta87 in Връзки с обществеността

„Публичен” и „публичност“ издават многообразието на конкуриращи значения според немският философ и социолог Юрген Хабермас. „Всички те произхождат от различен исторически фон, но при синхронното им прилагане към отношенията в напредналите индустриално и конституираните като социални държави буржоазни общества те встъпват в мъглява връзка помежду си“. У нас тази игра на различни смисли на публичността е още по-интензивна и има „интересни” ефекти. Съвсем неотдавна самата дума публичност не бе сред общоприетите. За сметка на това нейният езиков еквивалент — „общественост“ („обществено“) — беше включен в огромен брой езикови конструкции. При това до такава степен, че като, че ли съвсем изгуби някакъв специфичен смисъл. Изтри се, изтърка се.
Днес, въпреки че все още общественост звучи доста патетично, контекстът вече не е същият. Думите, както и овехтелите вещи, имат една и съща черта — след като се „износят“, биват изпращани в килера… или просто се изхвърлят. „Новият“ термин — публичност — енергично навлезе не само в езика на професионалните общности, но и във всекидневието.

Проблемът обаче не е в това, що е публичността. Поне що се отнася до езика на сериозната хуманитаристика. Тук нещата отдавна са определени. „Публични — пише Хабермас — наричаме организации, които в противоположност на организациите на затворените общества са достъпни за всички — по подобен начин говорим за обществени (публични) места и публични домове.” Проблемът е в тази като, че ли съвсем незначителна думичка – всички. А как е възможно това? Как е възможна „публичност“, при условие че тя е „отворена“ за всички? А и какво би привлякло тези анонимни всички в „публичните“ места. Последните, въпреки своя отворен и „обществен“ характер, все пак имат определени „частни“ функции. А и най-големият площад няма да побере наистина всички.
Определението на Хабермас би могло да включи в „публичността“ и едно доградско обществено състояние — „вечето“, „кръгът“ в славянските етнически обединения, защото по принцип и там в „кръга“ попадат наистина всички.

Според мен има и друг необходим атрибут на публичността като място и състояние в живота на обществото — легитимността. От една страна, казаното и правеното на открито и достъпно за всички място се отнася до общовалидни неща. От друга, самото публично място „легализира““ всяко нещо, което „попада“ тук. По този начин в публичното място хората престават да бъдат „всякакви“. Макар и да е достъпно за всички и всякакви хора публичното място променя социалното лице на намиращите се тук, превръща ги в „публични хора“. Според Хайдегер „публичният индивид“ е особен човек, който изкарва на сцената сам себе си, т. е. в отворения кръг на общодостъпната и открита за всички представеност. Така човекът показва сам себе си като тази сцена, на която съществуващото „трябва занапред да представлява, да показва себе си“.

По мое мнение българската действителност (и в този случай) показва именно обратното – какво „силует” на публичност или публична личност. Да показваш себе си!? Та нали ако някой покаже себе си ще се сбогува с всичко, към което неистово целеустремено се е запътил. Така вместо публичните личности да изразяват „вътрешният” си свят, те изразяват „външен”.

И отново се връщам към думичката всички, но не и всякакви. Модерното произвежда този тип характеристики, като изтръгна локално вкоренените индивиди и цели групи, „о-без-домява“ ги и ги превръща в граждани на света. Оставя ги именно абстрактни „просто човеци“ (Хабермас), като по този начин изравнява правните им ангажименти, превръща ги в граждани.

В този абстрактен смисъл публичността вместо да превръща човеците в „някой”, тъкмо обратното създава „никой”, обезличава ги. Всички се борят за световен мир, борят се с бедността… и още десетки утопични идеи, които събуждат онзи сантимент у хората, пораждащ надеждата.

Според т. нар. „къснолиберални“ представи публичният субект представя своите представи и желания, които съвпадат с тези на симпатизантите му. Така публичната сфера се отделя и се противопоставя на частната като нейно „критично огледало“, легитимен коректив за множество „случайно“ взаимодействащи и влизащи в конфликт отделни — индивидуални или групови — интереси.

Въпреки многото илюзии, както и съмненията, които се пораждат по повод на възможността публичните институции наистина да „изравняват“ всички частни различия на хората (например това дали те са бедни или богати, дали принадлежат към съсловния елит или са „простосмъртни”), модерната „къснобуржоазна“ публичност наистина демонстрира своите предимства пред корпоративно-затворените обществени състояния. И най-малко поради факта, че „отвореността“ на публичното пространство го прави място, където могат да виреят научните знания и „всеобщите“ нравствени ценности.

Колкото и да са условни точно корективните функции на публичността в модерните индустриални, постиндустриални и информационни общества, колкото и да са допълвани те от различен вид „частни“ корективи, основоположната роля и способност на публичността да санкционира остава общопризната и непоклатима. Би могло да се каже, че точно тук публичността наистина „открива“ тайната на своето могъщество в модерните общества. Тя се базира на общоприетата конвенция на философът Жан-Жак Русо – обществен договор.

Русо е французин по произход, но роден и отгледан в Женева, защото семейството му е изгонено от Франция поради религиозни различия. Когато посещава за първи път Париж, той остава разочарован от голямата разлика в живота на хората. Като един начетен и интелигентен човек, той внимателно наблюдава процесите на обезземляване на по-бедните хора, за сметка на аристократите и църквата. През 1762 година, той написва книгата „За обществения договор”.  В нея той се противопоставя на властта, която експлоатира хората като едни незначителни същества.  Той иска да се отнеме едрата частна собственост и териториите да се разпределят по равно на всеки гражданин. Смята, че с възникването на едра частна собственост, се заражда и човешкото неравенство. Всички войни и страдания на човечеството са се зародили успоредно и благодарение на частната собственост.  Русо твърди, че семейството е най-старото и единствено общество – бащата е водачът, децата са поданици.

Всичко е толкова преплетено и размито, че не знам дали някой би могъл да се наеме да обобщава, дали Русо е прав и кое е справедливо, и кое не. Той е бил беден, но ако беше богат, сигурно нямаше да пише такива книги и да прави такива философски разсъждения. Той се противопоставя на  буржоазията поради голямата проява на неравенство, мизерия, нравствен упадък. Според него човешката история има два етапа – естествено си състояние  и „гражданското общество”, основано върху договор. Този договор е една илюзия, реално го няма. Според Русо хората са загубили своята първоначлана свобода и тя е привидна. Властта и Църквата нарушават този договор. Народът им се подчинява и така той губи най-ценното си нещо – Свободата!

Според него човечеството се е развило, но хората с времето не са по-щастливи от предците ни, живяли в пещерите.

Разбира се, въпреки подобна непоклатимост на фундаменталните публични конвенции, самата публика в днешните обстоятелства вече не е толкова монолитна и патетична — разслоена е и е разделена. Обаче модерните информационни технологии „събират“ разпръснатите компоненти на публиката, поставят ги в едно поле на общи спогодби, въпреки абстрактния й характер.

Феноменът публичност е актуално тотален. С други думи, той винаги е налице там, където се спазват правилата за „отвореността“ и „легитимността“ на публичните действия. Публичността „изпада“ отникъде и навсякъде там, където хората актуално се държат публично, където те актуално „представляват“ публиката, остават нейното тяло и глас. А значи, действат легално и отговорно. „Вътре“ хората са способни ефективно да реагират публично, т. е. да приемат силата на публичните санкции. Извън „кръга“ на тази наглед мистична сила на публичността хората остават „някакви“, водят своя „интимен“ — частен живот, невидими и нечуваеми, „неприлични“. Публичните „личности“ всъщност са кухи, лишени са от „собствени“ тела поради простия факт, че на публичните места няма някакво собствено тяло и емоции, общите и идеи между публиката обаче „онагледяват“ общоприетите жестове и съобщения, отнасят ги към „конкретни“ индивиди или институции. Частното противостои на публичното, те са в един непрестанен задочен конфликт, който се изразява като непрекъсната синусоида.

Публичността като легитимно пространство просто не може да позволи всичко да бъде легално. Тя оставя определени качества лични, ограничава ги, поради простия факт, че не са за всички. Така се разкрива игровата обращаемост между частното и публичното. Частното е ресурс за публичното, нещо като резервна зона, от която се черпят необходимите енергии за утвърждаване на публичните норми, но където се задържат и прекалено силните енергии, прекалено ярките желания публичното да бъде овладяно изцяло от някого. Частната сфера е и в буквален смисъл „резерват“’ именно на такива силни желания.

Репресията на публичното обаче не само „ограничава“ нелегалните желания, но и ги защитава — като ги „оставя“ такива каквито са, не ги „приравнява“ с другите. Легитимира ги като частни, принадлежащи на индивида или групата свойства. Властта на публичното върху частното се корени в огромния енергиен потенциал на последното.

Въпреки уникалността на всеки човек, ние имаме нужда да си общуваме с хора, които имат интереси, подобни на нашите. Има много такива разделения и всеки си търси своето място под слънцето, където да се чувства на най-добре. Най-многобройни са групите по общи интереси. Именно тези интереси създават публичността с акумулираната енергия на частното, там с хората споделящи дори и само един, но „вътрешен” свят през призмата на публичността. Дали хората ще се събират по футболни фенклубове, дали по музикални, литературни, политически и безброй други предпочитания, те се чувстват най-свободни сред приятелите си по интереси.

Частнатафера демонстрира своята ограниченост чрез съответните „признаци“ — енергията на желанията се задържа в съответните „владения-способности“, външните и вътрешните предметни свойства. Тук не само се извършват, но и просто са възможни многобройните преходи на желанията в една или друга „задоволеност“, която поради натуралната си обремененост не може да бъде „всеобща“. Дори и легитимираното от публичността желание или интерес не може да бъде задоволено „по всеобщ“ начин.

Частната сфера е място за индивидуалното желание, въпреки че последното не е нищо друго освен индивидната проекция на публичното в „материала“. „Желанията“ са тук точно поради неспособността си да бъдат едновременно на всички, въпреки че всички наистина могат да желаят нещо сходно.

Публичността, въпреки че „подкрепя” видимо именно обществените позиции и роли, сама остава невидима. И „по този начин едно невидимо битие става видимо чрез публично-присъстваща личност.“ Очевидно е, че всички модерни общества в една или друга степен познават някакъв вид „представителност“, т. е. лично въплътяване на обществените функции. Но това представителство не е същото, каквато е модерната публичност.

Затова нито телевизията, нито радиото, нито още повече пресата не могат „да печелят“, не могат да противопоставя своите продукти на други в пазарните отношения. Защото нямат собствена „стойност“, не значат нищо сами по себе си, но само като „представители“, на така наречената „Четвърта власт”, рязко отделяща себе си от традиционната власт, имитират нейната публичност, без да я поставят под контрола на публиката.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s