Крактка биография

Известната фотографка Сара Мун е родена през 1941г. във Франция. Тя произхожда от семейството на англичанин и французойка. Заради войната, семейството се преселва в Англия, където Мун получава художествено образование. От 1960г. до 1966 Сара Мун работи като професионален модел, а след 1970г. решава да застане от другата страна на фотоапарата и започва своята кариера като фотограф. Тя бързо се доказва като талантлив и запомнящ се с творбите си професионалист.
През 1968г. Сара Мун започва дълъг период на съдружие с модната къща „Maison Cacharel”, а нейният индивидуален и неповторим стил – мечтателен, чувствен, романтичен и импресионистичен я прави световно известна.
През 1972г. Мун работи за годишното издание на известения календар на марката „Pirelli”, даван като подарък на важните клиенти на компанията. С този проект Мун се превръща в първата жена фотограф, работила за изданието.
Мун работи за водещи списания като “Marie-Claire”, “Vogue”, “Nova”, “Harper’s Bazaar”, “Elle”, “Stern”. Нейните фотография не остават недооценени и много скоро печелят безброй награди.
След петнадесет години работа като моден фотограф, работейки и следвайки командите на много световно известни марки като “Vogue”, „Chanel” и “Dior”, кариерата на Сара Муун прави завой, когато тя решава да посвети себе си и творчеството си на фотографията по-лично и този път абсолютно артистично.
През 1985 г. тя създава серии от фото илюстрации за „Червената шапчица”. Тези снимки са публикувани в книга, съпровождани от текст на Шарл Перо.
Сара Мун е автор на няколко книги и филми, носител е на награди.

Изложби
● Galleria Carla Sozzani, Милано, 2002
● Howard Greenberg Gallery, Ню Йорк, 2001
● Michael Hoppen Gallery, Лондон, 2001
● Maison de la Photographie, Москва, 2001
● Weinstein Gallery, Минеаполис, 2001
● Jane Corkin Gallery, Торонто, 1999
● Camera Work Gallery, Берлин, 1998
● Galleria Carla Sozzani, Милано, 1996;
● Center National de la Photographie, Париж, 1995
● Rencontres Internationales de la Photographie, Арлес, 1994
● Staley Wise Gallery, Ню Йорк, 1993
● Printemps Ginza, Токио, 1989
● International Center of Photography, Ню Йорк, 1983

Стилът

Сара Мун често е наричана „фотограф – импресионист”, тъй като нейните снимки са изпълнени в стил, наподобяващ импресионизма в изобразителното изкуство.

Удивителното и неповторимо в творчеството и е неговата връзки с измисленото и фантастичното. Още в първите си фотографии, Муун илюстрира желание за откъснатост от реалността.

Първоначално изборът и да се занимава с модна фотография я насочва в друга творческа посока. В този вид фотография всичко е въпрос на илюзия, на привлекателност, мечти и вярно предаване на реалността.

Във фотографиите на Сара Муун се забелязват два типа разфокусиране на изображението. Единият представлява размазване, дължащо се на движението на обекта на снимане. Вторият вид е получен чрез повторна експозиция на същия кадър, като обекта променя положението си всеки следващ път.

По време на кариерата си в модната фотография, Сара Мун снима в цвят в зависимост от конкретния случай. Във втория период от творчеството си, Муун първоначално се насочва към черно-бялата фотография, за да създаде снимки, навяващи самота, нереалност, момент извън времето. Понякога разнообразява работата си с цветни снимки, които обаче са много различни от черно-белите и творби.

Фотографката възприема цвета като обект сам по себе си, а неясните контури на цветните петна отдалечават снимките от точната прецизност, характерна за фотографията и ги доближават повече до художествена картина.

За снимките си, Муун не работи със светкавица, а използва дневната светлина. Тя предпочита да снима в черно-бели тонове, намирайки ги по драматични, пред цветните снимки.

Според собствените и думи, творчеството и е повлияно от малцина модни фотографи, сред които френския фотограф Ги Бурден.

Календарът на „Pirelli“

За календарът на „Pirelli” 1972г. е време на промяна. По онова време арт директорът на „Pirelli” – Дерек Форсайт е напълно наясно с нуждата календарът да се отличи от крещящата вулгарност на снимките, заливащи улиците.

Това е и причината да поеме риск, като повери изданието на календара  от 1972г. в ръцете на първата жена фотограф в историята на „Pirelli” – Сара Муун.

За място на снимките е избран Париж – град, който Мун обича и който няма да тежи много на бюджета на „Pirelli”. Villa Les Tilleuls е мястото, подбрано за осъществяване на снимките. То е било изоставено, но е служило като военен щат на Гестапо по време на Втората световна война. Била е необходима много работа, за да може мястото да влезе в необходимия вид и Муун върши повечето от нея сама. Резултатът е място, отдалечено от света, притежаващо фантастична атмосфера.

Това издание на календара няма конкретна тема: предметът на снимки е жената, не като провокатор на еротични послания, но сигурна в своята женственост. Атмосферата напомня тази на импресионистите – публичен дом, където жените очакват богатите си клиенти.

Сара Мун сама избира моделите си: Mick Lindburg, Suzanne Moncur, Boni Pfeifer, Inger Hammer, Magritt Rahn, and Barbara Trethman. С тях, Мун се отнася търпеливо и изгражда хармония от спонтанност и приятелство, които личат в снимките.

В това издание, всеки месец е разделен от следващия със снимка. То въвежда нов стил и за пръв път календарът започва да се продава на черния пазар, като всяка снимка струва по £100.

Календарът от 1972г. е считан за един от най-красивите и макар да отнася критики от някои мъже, пресата харесва календара, а успехът му е много голям.

Реклами

Според вас, кои продукти се нуждаят от реклама?
Дали само лошите и некачествени продукти трябва да бъдат рекламирани?

Полезен туториал за дизайн на запазени знаци, на който попаднах наскоро 🙂

5 RULES IN LOGO DESIGN from Alexander Alexandrov on Vimeo.

За тези, които не се справят достатъчно добре с английския език, ще представя накратко съдържанието му:

1.  Изграждане на формата

  • Мислете за логото като 2D, плоска форма
  • Започвайте винаги с черно върху бял фон
  • Използвайте минимален брой точки във векторния файл, за да постигнете максимално изчистена форма
  • Опитвайте се да свържете формата с фирмата, за която ще е запазеният знак
  • Основни фигури като квадрат, кръг и триъгълник са добро начало
  • Ако не можете да обвържете формата на запазеният знак с фирмата, направете знака запомнящ се
  • Логото трябва да бъде лесно за възприемане и запомняне

 

2.  Цветовете

  • Използвайте стандартна CMYK или PANTONE цветова схема
  • Избягвайте цветови преливки
  • Проверете в grayscale дали контраста е достатъчно голям
  • Използвайте 1, максимум 2 цвята

 

3. Принт, Уеб, Външна реклама

  • Бъдете 100% сигурни, че логото е адаптирано за печат
  • Поставете го на фирмена визитка, бланка и папка (важно е как ще стои върху тях)
  • Да изглежда добре и в голям и в малък размер
  • Добра идея е да установите стандарти как ще бъде използвано логото
  • Подходящо ли е логото за уеб?
  • А за външна реклама?
  • Използване на логото в 3D

 

4. Шрифт и лого

  • Използвайте стандартни шрифтове
  • В 80% от случаите, безсерифните шрифтове са по-подходящи от серифните
  • Добре е ако разполагате със цялото семейство на използвания шрифт, за да можете да го използвате и в другите елементи от фирмената индентичност
  • Ако логото е изградено само от текст, винаги правете модификация на шрифта
  • Можете да използвате и комбинация между серифен и безсерифен шрифт

 

5.  Заключителна фаза

  • Представянето на запазеният знак върху визитка, папка и бланка – подпомага клиента да възприеме по-лесно логото
  • Колкото по-реалистично е представянето, толкова по-лесно клиента би останал удовлетворен
  • Обяснете идеята си
  • Ако трябва да правите повече от 40% поправки, по-добре започнете отначало

-Искам да работя по цяла нощ над гениална реклама, която никога няма да види бял свят;
-Искам да оставя всички добри тв проекти само за себе си;
-Искам да ходя на срещи с клиенти, които претендират, че знаят всичко за рекламата;
-Искам да работя по 14 часа на ден;
-Искам да използвам думи, които нкой не разбира.

Кафе за вампири?

Posted: май 15, 2011 by maider634 in ЖМУЦ Новинки

  1. Облекло

Стилът на обличане трябва да е съобразен с мястото, където се отива и с хората, с които ще се среща. От строго делови до спортно-елегантен.

Съвети за поведение пред журналисти и камера:

  • По време на интервю или среща никога не забравяйте основното послание на кампанията и го изразявайте чрез всяко свое действие;
  • След пресконференция не се говори с журналистите, защото те често задават въпроси, които не са свързани с темата на пресконференцията, и основното послание от нея може да не бъде отразено от медиите;
  • По-добре не казвайте нищо, отколкото да коментирате тема, по която не сте подготвен;
  • На журналисти се казва САМО това, което искате те да знаят;
  • Не гледайте в телевизионната камера, а в интервюиращия ви;
  • Ако имате изказване по телевизията, погледа трябва да е малко над обектива на камерата;
  • В никакъв случай не отговаряйте вместо друг човек;
  • Повтаряйте посланието;
  • Когато ви зададат негативен въпрос, кажете: ”Всъщност ще е по-интересно да се отговори на въпроса…” и правите въпроса с положителен оттенък;
  • Не дръжте химикалката в ръцете си или някакъв друг предмет по време на интервю пред камера;
  • Ако сте със сако, седнете върху края му, защото не стои добре пред камера;
  • Винаги отговаряйте на зададен ви въпрос и то честно. Никога не лъжете. Ако не отговорите, ще създадете впечатление, че искате да избегнете отговора и че криете нещо. Вместо това кажете:” Не мога да отговоря на този въпрос, защото…” и дайте причина;
  • Използвайте достъпен език винаги, когато това е възможно. Опитайте се да разкажете конкретна история, отколкото да кажете някоя абстрактна политическа фраза.”Нарисувайте картина” през избирателите на техния град/село, ако вие станете кметJ;
  • Давайте сравнения и примери-те дават живот на фактите и цифрите;
  • Когато искате да наблегнете на някое място в изказването си, кажете:” Най-важното е…” или „От ключово значение тук е…”

Саламин е много важен остров в гръцката история. Там е роден легендарният герой Аякс. Известно е, че там гърците окончателно са разбили персите. Островът е със стратегическо местоположение. Намира се близо до Атина. В една от многото битки тогава, гърците атиняните го губят в битка със съседна Мегара.  Било забранено да се споменава името Саламин и да се призовава за битка. Солон /634-559 пр. Хр./ е поет от благородно, но доста обедняло семейство. Той се правил на луд, за да не попадне под ударите на закона, за да подбуди гражданите да си върнат острова и успява. С помощта на словото, той успява да убеди хората в каузата си. Благодарение на уникалните си речи, атиняните се надъхват и си връщат острова. Солон е един от основоположниците на демокрацията.

Гърция, освен като майка на демокрацията, е и основоположник на ораторството. В Атина 5-ти век пр. Хр., са се оформили две партии :

–         Демократическа, която служи на народа

–         Аристократическа, която е подкрепена от богатите родове.

Демократическата имала доста повече подръжници в Атина. Всеки гражданин на Атина можел да участва пряко в изготвянето и гласуването на закони, всеки глас бил важен и хората осъзнавали това. За да има реална стойност мнението на даден човек, той е трябвало да убеждава другите в правотата си. Така се зародило ораторството, което се превърнало освен в необходмост, в мощно оръжие.

Перикъл бил от знатен род, обаче бил подръжник на Демократическата партия. Благодарение на добрите си ораторските качества, той спечелил битките в партията си и извън нея. Дълги години управлявал Атина. Той управлявал еднолично и чак до последния си дъх. С речите си той убеждава атиняните, че пътят, по който върви е правилния. Във всичките му речи властвал разумът. Хората винаги били съгласни с него. Той усещал публиката си, и когато виждал високомерие в тях, всявал ужас и ги подчинявал, както и обратното, когато имало страх в очите на народа, той им вдъхвал доверие.

В Атина нямало адвокати, а хората сами са се защитавали по време на съдебните процеси. Те обаче искали помощ от логографите. Те били оратори, които били добри психолози, познавали законите и били убедителни в защита на позицията си. Именно като логограф започнал кариерата си Демостен. В тази сфера той натрупва много опит. Демостен имал говорни дефекти и му било много трудно да привлече аудиторията на своя страна. Но с много усилия и практика успявал. Демостен бил патриот. Той винаги защитавал позицията на своя полис. Имал висок политически морал. След неговата смърт ораторите постепено губят своята власт.

Като говорим за ораторски техники и усвояването им се сетих за филма „Речта на краля”. Препоръчвам го на всички специалисти по комуникации, не само защото  съм безнадежно влюбена в Колин Фърт, но и защото има много полезни уроци, които можем да научим от Лайнъл.

С вековете политическите речи са си възвърнали влиянието. Естествено става дума за демократичните страни. Политическите речи трябва да имат цел и идея. Идеите трябва да са ясни. За политическата комуникация е важна и визията на говорещия. Ако в Атина ораторите са имали физически недъзи и въпреки това са били добре приемани от обществото, днес такова нещо много трудно ще се случи. Политикът трябва да изглежда добре, да вдъхва респект не само с приказките, а и с вида си. Много е важно как политикът представя своята програма. Тя трябва да е обяснена добре, а не с неясни изрази. Трябва да е интересна. Политическите идеи могат да бъдат представени и чрез книги. Капиталът и Моята борба донесеха на Маркс, Енгелс и Хитлер световна слава и милиони последователи по цял свят. Използването на книгата с цел политическо говорене изстрелва авторите в историята. Много е ефективно, защото книгата остава в историята и политическите идеи се съхраняват. Книги като тези са ценен исторически извор. Моята борба в момента е забранена в Германия и Чехия, но през годините е издавана дори и в Израел.

В политически речи трябва да се борави с факти, а не да се говори наизуст. Необходимо е да се говорят конкретни неща. Политиците трябва да са коректни в речите, не трябва да заблуждават.

Според мен, един от най-важните компоненти в политическото говорене в средствата за масова комуникация е разбираемостта. Думите, които се използват по време на речите, трябва да са ясни и точни. Не може един политик да обяснява нещо на хората, а те да си нямат представа за какво говори. Политиците трябва да се изразяват ясно и отчетливо, като накрая на речта всеки трябва да е разбрал какво иска да каже политикът, а не хората да трябва да тълкуват думите му по даден начин. Не трябва да има разлика в това, което е казал политикът, и в това, което слушателите са разбрали. Не може един политик да мънка пред медиите и когато остане недоразбран, после пак да трябва да обяснява какво е искал да каже, все едно се оттеглил от показанията си в съда, защото се е уплашил. Но това не означава, че трябва да говори все едно е на пазара. Според мен е недопустимо да говори на диалект и да използва жаргонни думи. Междуметията също не трябва да присъстват в речника на политика. Не може да се започва изречение в официална среда с: ами ,ааа, ъъъ, ах и други подобни. Политикът трябва да спечели хората, като им обяснява нещата ясно, но като говори със самочувствие. По-голямата част от народа има ниско мнение за себе си, хората не са уверени и искат да ги управлява можещ и знаещ човек. Политикът трябва да е интелигентен и информиран, за да спечели доверието на хората , а не да запълва минутите на „Господари на ефира”. Политиците са хора, затова не може да не правят грешки и гафове, стига да не са всекидневние. Трябва да говорят само за неща, за които са компетентни, за да не се излагат. Тодор Живков може 45 години да е управлявал България, но ще си остане в историята с култовата му реплика  “Таз година завод за полупроводници, догодина – за цели!”. Една такава реплика в демократично общество би му намалила доста електората.

От политиците до голяма степен зависи стандарта ни на живот. За да  гласуваме за тях трябва да ни изглеждат надеждни. Добре е да имат щастлив семеен живот. В крайна сметка, ако един човек не може да управлява собствения си живот, как той ще може да управлява един народ?

Един политик трябва да се съобразява с много неща. Всяка негова дума, казана на публично място, трябва да е обмислена. Той трябва да притежава много качества, да има добра външна визия, да е харизматичен. Трябва да говори на правилен език, да уважава събеседниците и противниците си. Трябва да разбира народа си и да уважава историята на родината си, това винаги се харесва на хората. Трябва да разбере, че не може всички да го харесват, че хората са различни и даже да се справя отлично, че ще го саботират, за да може някой да се облажи от неговата издънка.

За да се харесат на хората, политиците трябва да се харесат първо на медиите, защото и те играят голяма  роля в изграждането на образа на политика. Почти невъзможно е, ако медиите настройват хората срещу даден политик, той да успее. Все пак медиите са посредникът между масата и властта и те решават как да представят даден човек.

Не, не става дума за нашествие от диви животни.

Всъщност мечките носят послание за мир и толерантност. И не става дума за истински животни, а само за двуметрови фигури,  техни двойници. Всяка от тях тежи 50 кг.

Всяка мечка представя отделна страна, членка на ООН и има различна, уникална украса.

Фигурите се намират на площад „Света Неделя“ и привличат вниманието на минувачите. Тълпи хора се снимат пред тях, запечатвайки паметния момент на снимка.

Поради големия интерес към тях, те ще останат в София до 13 май (вместо до 9ти).

Мечките са наистина уникални и моя съвет е, ако имате малко свободно време и все още не сте ги видели, хвърлете им поне по едно око. Заслужават си. 😉

За презентацията е нужен JavaScript.

„Публичен” и „публичност“ издават многообразието на конкуриращи значения според немският философ и социолог Юрген Хабермас. „Всички те произхождат от различен исторически фон, но при синхронното им прилагане към отношенията в напредналите индустриално и конституираните като социални държави буржоазни общества те встъпват в мъглява връзка помежду си“. У нас тази игра на различни смисли на публичността е още по-интензивна и има „интересни” ефекти. Съвсем неотдавна самата дума публичност не бе сред общоприетите. За сметка на това нейният езиков еквивалент — „общественост“ („обществено“) — беше включен в огромен брой езикови конструкции. При това до такава степен, че като, че ли съвсем изгуби някакъв специфичен смисъл. Изтри се, изтърка се.
Днес, въпреки че все още общественост звучи доста патетично, контекстът вече не е същият. Думите, както и овехтелите вещи, имат една и съща черта — след като се „износят“, биват изпращани в килера… или просто се изхвърлят. „Новият“ термин — публичност — енергично навлезе не само в езика на професионалните общности, но и във всекидневието.

Проблемът обаче не е в това, що е публичността. Поне що се отнася до езика на сериозната хуманитаристика. Тук нещата отдавна са определени. „Публични — пише Хабермас — наричаме организации, които в противоположност на организациите на затворените общества са достъпни за всички — по подобен начин говорим за обществени (публични) места и публични домове.” Проблемът е в тази като, че ли съвсем незначителна думичка – всички. А как е възможно това? Как е възможна „публичност“, при условие че тя е „отворена“ за всички? А и какво би привлякло тези анонимни всички в „публичните“ места. Последните, въпреки своя отворен и „обществен“ характер, все пак имат определени „частни“ функции. А и най-големият площад няма да побере наистина всички.
Определението на Хабермас би могло да включи в „публичността“ и едно доградско обществено състояние — „вечето“, „кръгът“ в славянските етнически обединения, защото по принцип и там в „кръга“ попадат наистина всички.

Според мен има и друг необходим атрибут на публичността като място и състояние в живота на обществото — легитимността. От една страна, казаното и правеното на открито и достъпно за всички място се отнася до общовалидни неща. От друга, самото публично място „легализира““ всяко нещо, което „попада“ тук. По този начин в публичното място хората престават да бъдат „всякакви“. Макар и да е достъпно за всички и всякакви хора публичното място променя социалното лице на намиращите се тук, превръща ги в „публични хора“. Според Хайдегер „публичният индивид“ е особен човек, който изкарва на сцената сам себе си, т. е. в отворения кръг на общодостъпната и открита за всички представеност. Така човекът показва сам себе си като тази сцена, на която съществуващото „трябва занапред да представлява, да показва себе си“.

По мое мнение българската действителност (и в този случай) показва именно обратното – какво „силует” на публичност или публична личност. Да показваш себе си!? Та нали ако някой покаже себе си ще се сбогува с всичко, към което неистово целеустремено се е запътил. Така вместо публичните личности да изразяват „вътрешният” си свят, те изразяват „външен”.

И отново се връщам към думичката всички, но не и всякакви. Модерното произвежда този тип характеристики, като изтръгна локално вкоренените индивиди и цели групи, „о-без-домява“ ги и ги превръща в граждани на света. Оставя ги именно абстрактни „просто човеци“ (Хабермас), като по този начин изравнява правните им ангажименти, превръща ги в граждани.

В този абстрактен смисъл публичността вместо да превръща човеците в „някой”, тъкмо обратното създава „никой”, обезличава ги. Всички се борят за световен мир, борят се с бедността… и още десетки утопични идеи, които събуждат онзи сантимент у хората, пораждащ надеждата.

Според т. нар. „къснолиберални“ представи публичният субект представя своите представи и желания, които съвпадат с тези на симпатизантите му. Така публичната сфера се отделя и се противопоставя на частната като нейно „критично огледало“, легитимен коректив за множество „случайно“ взаимодействащи и влизащи в конфликт отделни — индивидуални или групови — интереси.

Въпреки многото илюзии, както и съмненията, които се пораждат по повод на възможността публичните институции наистина да „изравняват“ всички частни различия на хората (например това дали те са бедни или богати, дали принадлежат към съсловния елит или са „простосмъртни”), модерната „къснобуржоазна“ публичност наистина демонстрира своите предимства пред корпоративно-затворените обществени състояния. И най-малко поради факта, че „отвореността“ на публичното пространство го прави място, където могат да виреят научните знания и „всеобщите“ нравствени ценности.

Колкото и да са условни точно корективните функции на публичността в модерните индустриални, постиндустриални и информационни общества, колкото и да са допълвани те от различен вид „частни“ корективи, основоположната роля и способност на публичността да санкционира остава общопризната и непоклатима. Би могло да се каже, че точно тук публичността наистина „открива“ тайната на своето могъщество в модерните общества. Тя се базира на общоприетата конвенция на философът Жан-Жак Русо – обществен договор.

Русо е французин по произход, но роден и отгледан в Женева, защото семейството му е изгонено от Франция поради религиозни различия. Когато посещава за първи път Париж, той остава разочарован от голямата разлика в живота на хората. Като един начетен и интелигентен човек, той внимателно наблюдава процесите на обезземляване на по-бедните хора, за сметка на аристократите и църквата. През 1762 година, той написва книгата „За обществения договор”.  В нея той се противопоставя на властта, която експлоатира хората като едни незначителни същества.  Той иска да се отнеме едрата частна собственост и териториите да се разпределят по равно на всеки гражданин. Смята, че с възникването на едра частна собственост, се заражда и човешкото неравенство. Всички войни и страдания на човечеството са се зародили успоредно и благодарение на частната собственост.  Русо твърди, че семейството е най-старото и единствено общество – бащата е водачът, децата са поданици.

Всичко е толкова преплетено и размито, че не знам дали някой би могъл да се наеме да обобщава, дали Русо е прав и кое е справедливо, и кое не. Той е бил беден, но ако беше богат, сигурно нямаше да пише такива книги и да прави такива философски разсъждения. Той се противопоставя на  буржоазията поради голямата проява на неравенство, мизерия, нравствен упадък. Според него човешката история има два етапа – естествено си състояние  и „гражданското общество”, основано върху договор. Този договор е една илюзия, реално го няма. Според Русо хората са загубили своята първоначлана свобода и тя е привидна. Властта и Църквата нарушават този договор. Народът им се подчинява и така той губи най-ценното си нещо – Свободата!

Според него човечеството се е развило, но хората с времето не са по-щастливи от предците ни, живяли в пещерите.

Разбира се, въпреки подобна непоклатимост на фундаменталните публични конвенции, самата публика в днешните обстоятелства вече не е толкова монолитна и патетична — разслоена е и е разделена. Обаче модерните информационни технологии „събират“ разпръснатите компоненти на публиката, поставят ги в едно поле на общи спогодби, въпреки абстрактния й характер.

Феноменът публичност е актуално тотален. С други думи, той винаги е налице там, където се спазват правилата за „отвореността“ и „легитимността“ на публичните действия. Публичността „изпада“ отникъде и навсякъде там, където хората актуално се държат публично, където те актуално „представляват“ публиката, остават нейното тяло и глас. А значи, действат легално и отговорно. „Вътре“ хората са способни ефективно да реагират публично, т. е. да приемат силата на публичните санкции. Извън „кръга“ на тази наглед мистична сила на публичността хората остават „някакви“, водят своя „интимен“ — частен живот, невидими и нечуваеми, „неприлични“. Публичните „личности“ всъщност са кухи, лишени са от „собствени“ тела поради простия факт, че на публичните места няма някакво собствено тяло и емоции, общите и идеи между публиката обаче „онагледяват“ общоприетите жестове и съобщения, отнасят ги към „конкретни“ индивиди или институции. Частното противостои на публичното, те са в един непрестанен задочен конфликт, който се изразява като непрекъсната синусоида.

Публичността като легитимно пространство просто не може да позволи всичко да бъде легално. Тя оставя определени качества лични, ограничава ги, поради простия факт, че не са за всички. Така се разкрива игровата обращаемост между частното и публичното. Частното е ресурс за публичното, нещо като резервна зона, от която се черпят необходимите енергии за утвърждаване на публичните норми, но където се задържат и прекалено силните енергии, прекалено ярките желания публичното да бъде овладяно изцяло от някого. Частната сфера е и в буквален смисъл „резерват“’ именно на такива силни желания.

Репресията на публичното обаче не само „ограничава“ нелегалните желания, но и ги защитава — като ги „оставя“ такива каквито са, не ги „приравнява“ с другите. Легитимира ги като частни, принадлежащи на индивида или групата свойства. Властта на публичното върху частното се корени в огромния енергиен потенциал на последното.

Въпреки уникалността на всеки човек, ние имаме нужда да си общуваме с хора, които имат интереси, подобни на нашите. Има много такива разделения и всеки си търси своето място под слънцето, където да се чувства на най-добре. Най-многобройни са групите по общи интереси. Именно тези интереси създават публичността с акумулираната енергия на частното, там с хората споделящи дори и само един, но „вътрешен” свят през призмата на публичността. Дали хората ще се събират по футболни фенклубове, дали по музикални, литературни, политически и безброй други предпочитания, те се чувстват най-свободни сред приятелите си по интереси.

Частнатафера демонстрира своята ограниченост чрез съответните „признаци“ — енергията на желанията се задържа в съответните „владения-способности“, външните и вътрешните предметни свойства. Тук не само се извършват, но и просто са възможни многобройните преходи на желанията в една или друга „задоволеност“, която поради натуралната си обремененост не може да бъде „всеобща“. Дори и легитимираното от публичността желание или интерес не може да бъде задоволено „по всеобщ“ начин.

Частната сфера е място за индивидуалното желание, въпреки че последното не е нищо друго освен индивидната проекция на публичното в „материала“. „Желанията“ са тук точно поради неспособността си да бъдат едновременно на всички, въпреки че всички наистина могат да желаят нещо сходно.

Публичността, въпреки че „подкрепя” видимо именно обществените позиции и роли, сама остава невидима. И „по този начин едно невидимо битие става видимо чрез публично-присъстваща личност.“ Очевидно е, че всички модерни общества в една или друга степен познават някакъв вид „представителност“, т. е. лично въплътяване на обществените функции. Но това представителство не е същото, каквато е модерната публичност.

Затова нито телевизията, нито радиото, нито още повече пресата не могат „да печелят“, не могат да противопоставя своите продукти на други в пазарните отношения. Защото нямат собствена „стойност“, не значат нищо сами по себе си, но само като „представители“, на така наречената „Четвърта власт”, рязко отделяща себе си от традиционната власт, имитират нейната публичност, без да я поставят под контрола на публиката.

Безспорно е, че целта на всяка компания – малка или голяма, е нейният продукт да достигне до възможно по-голяма група хора, да бъде разпознат от тях като нужен и да бъде закупен.

За тази цел хората използват различни начини да разберат какво се търси на пазара и как клиентът да бъде достатъчно заинтригуван, че да предпочете точно техния продукт пред същия или подобен от друга марка или компания.

Някои от тези стратегии акцентират върху логиката при намиране на пазар или продаване на продукт. Т.е., ако се купи еди какво си, това ще спести еди колко си, ако намалим цената на еди какво си или предложим еди що – си, ще се получи следния резултат. И това е естествено.

Има обаче един друг мощен механизъм, който добрите търговци и маркетолози използват, макар и да не познават на теория и в детайли. И този механизъм се нарича: емоции.

Защо емоциите са най-мощният инструмент в маркетинга и продажбите?

Да си представим, че човешката психика се състои от три части – убеждения (вярвания, светоглед), поведение и емоции. Убежденията разбира се са нещо важно, но ако искаме да разберем какви са убежденията и разбиранията на потенциалния клиент или на пазара като цяло, това изисква време. Понякога двама души и след 20 годишен брак не успяват да познаят убежденията на партньора си.

Ако опитваме да познаваме потенциалния клиент или настроенията на пазара по поведението, ако искаме да продаваме чрез заучени техники и фрази, съответно облекло и маниери; ако за нас е важно дали клиентът ще ни гледа в дясното или лявото рамо, дали ще си е кръстосал ръцете, на коя страна му е главата и други, то отново поемаме голям риск. Причината за това е, че човекът срещу вас може да имитира превъзходно поведение и да говори смайващи ума неща, но да има недобри спрямо вас намерения и когато разберете това, да е вече късно. С други думи човекът срещу вас може да носи превъзходно изпипана маска, зад която да се крият различни от демонстрираните намерения.

Ключът към познаването на човека или пазарът са емоциите. Защо? Логиката кара хората да мислят, а емоциите водят хората към действие! Думата „емоция” идва от латинските думи „ex – от, навън” и “movere – движа се”. С други думи „емоция” означава „движение на вън” или онова отвътре, което резултира във външни изяви. При подходящо обучение в Тоновата Скала на Емоциите©, което IDEAS предоставя в обученията си, човек безпогрешно ще може да разпознава истинското състояние на пазара и хората срещу него без значение на това какво поведение се демонстрира и какви бляскави убеждения се изговарят.

Източник: http://www.obuchenia.eu